Пилат, като видя, че никак не помага, а напротив, че се вдига насилие, взе вода, оми си ръцете пред народа и каза:

Аз съм невинен за кръвта на Тоя праведник – вие гледайте.

  И целият народ в отговор рече:

Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни .

  Бибилия – Матея: гл.27; ст.24 и 25

Пилат знаеше –

изборът зависеше от алтернативата,

както капанът от стръвта.

Свещениците знаеха –

хората зависеха от бунтовник като Варава,

както Самозванецът от призванието.

Хората знаеха –

спаси ли Бащата Сина Си,

Синът тях ще спаси.

Христос знаеше –

кръвта Му тежи на потомствата,

кръвта Му в последователите пречистваше.

Творецът знаеше –

изкупените грехове

насърчаваха неизкупените.

-------------------------------------------

– Прости им, Гасподи! Те не знаят какво правят.

– Простих им, Сине, за греховете.

Но за невинната Ти кръв

самите хора се наказаха.

  ©Веселин Делчев

   В КРАЯ НА ТОЗИ КЛИП проф. Пантев твърди, че репресираните писатели по времето на тоталитаризма социализъм са били все некадърници: "Кой от чекмеджето е извадил страхотен роман, който е щял да спечели Нобелова награда?!"

   ТИПИЧНО! С ЕДИН ФАКТ, ОТНАСЯЩ СЕ ДО КАЧЕСТВОТО НА ЧАСТ ОТ ПРОБЛЕМА, ТОЙ ОТКЛОНЯВА ВНИМАНИЕТО ОТ СЪЩНОСТТА НА ПРОБЛЕМА.

   Проблемът е в регулирането, управлението, инструментализацията на писателската дейност. Това е вечната роля на "моркова и тоягата". Наблягайки на измислената обратнопропорционална зависимост насилие-качество, проф. Пантев с ораторски похват ни лишава да мислим за "моркова" като равностойност на репресирането, защото с блажинки и хвалебствия се постига същото: ВМЪКВАНЕ НА ПИСАТЕЛСКАТА ДЕЙНОСТ В АРЕСТА НА ТОТАЛИТАРНО-СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ ИНТЕРЕСИ. ПРИМЕР ЗА ТОВА Е ВТОРАТА ВЕРСИЯ НА РОМАНА " Тютюн". След дълги "упътвания" Димитър Димов е бил принуден да пренапише половината си творба според партийно-комунистическите внушения и по-късно литературните критици акцентуват само, че втората версия е по-качествена – също както проф. Пантев. Да, по- качествена и по-идеологизирана с шаблоните на комунизма. А проблемът е, че Димитър Димов не е бил оставен на свобода да създаде по-качествена версия единствено според собствените си виждания.

https://www.youtube.com/watch?v=hbvCeqzUCe0

  И ако трябва сега да извикам свободно,

  извикал бих само: “Аз викам”...

  написал бих само върху стената:

 “Това е стена!” И нищо друго.

                       Борис Христов

Ако провисне на стената твоят лик,

дали, поете, ще си същият?

Дали ще известиш, че викаш, с вик?

През миши дупки рими се разгръщат.

Спести юмруците, открий свидетели.

Обратните води с иззиданото пълнят свлачища.

Потта изронва тухлите като спагети.

Орлите по високите скали не плачат.

През огледалните пукнатини

да впием длани като мечове в чудовища.

Човек се приютява сред стени,

но покривите никога не смята за леговища.

Ако откриеш фуга с таен лост

и с него завъртиш като врата стената,

бъди поете моят чакан гост.

Аз млъквам. Посвети ме в занаята си.

  ©Веселин Делчев

ТВОРЧЕСКО-СМЪРТНИ ПРИСЪДИ ПРЕЗ ТОТАЛИТАРИЗМА

   В една от скорошните си бележки във връзка с отношението на виден наш историк към класифицирането на писателите през социализма на ” известни – потулвани ” се опитах да обясня как единствената тогава партия “обработваше” творците според нуждите си. Образно представеният механизъм чрез израза “моркова и тоягата” е неизменното оръдие на всяка неограничена власт. Той служи за управляване на личности, които са успели най-малко да живнат като творци.
  Но през социализма до последно се използваше и друг начин, чието “родословно дърво” започва от сталинсткото: “Няма човек – няма проблем”. Той спестяваше трудоемкия “моркова и тоягата”.
   Първата произнесена творческо-смъртна присъда чух от устата на преподавател, който до такава степен беше сигурен в кариерата си, че лекциите му се състояха само от “културологични” клюки и категоризации. Понеже обичах да отразявам в тетрадката всичко казано на лекции, на мене лично ми заповядваше: “Недей да записваш!”.
   “Не е лош писател – каза въпросният преподавател за един софийски творец. – Ама е озлобен, озлобееен човек!”.
   Да, някой, който беше дал израз на отрицание на системата, на несъгласие с корифеите, дори на най-малката резервираност, можеше да бъде така етикетизиран, та всичко измислено за характера му автоматично да се прехвърли като отношение към творчеството му. Това ставаше за неудобните хора. За удобните от лична и/или партийна линия, разбира се, не важеше. 
   Така произнасяха творческо-смъртните присъди. А как ги изпълняваха? Споделяха ги с други, които със сигурност щяха да разпространят по тарикатски начин “необжалваемото съдебно решение”.
   Прилагам статия чрез линк. С Христо Марков сме били състуденти в една и съща група цели четири години. По всичко личи, че е праволинеен в политическата си решимост. Заслужава уважение упоритостта, с която търси произнесените смъртни присъди на борци за демокрация. Но в случая е куриозно, че дава писмено доказателство за моята теза и дори не го е забелязал. Ако го беше усетил, нямаше да го публикува, за да не допусне и най-малкото петънце в приятелската си връзка с Добромир Тонев, създадена главно “на маса”:
   "За един свой талантлив ученик в поезията веднъж каза: „Добър поет, има талант, но е зъл човек, завистлив, на всичко отгоре и страхлив…” И млъкна, усети, че е споменал повече." 
  Ех, Христо, това "усети, че е споменал повече" е прекалено меко казано. Добромир Тонев като честен човек на словото млъква при много тежки случаи – усетил е, че е произнесeна творческо-смъртна присъда .
http://toross.blog.bg/politika/2015/03/22/dobri-tonev-be-tuk-a-go-niama-veche-14-god.1348034

Увиснах на бесилото.

Едните се отправиха към гроба ми.

А другите стоят,

където чуха “Боже, опази България!”.

Оглеждат ме, дивят ми се

и ме люлеят

ту към светците,

ту към приземяване.

Не искам ореол –

по-лош от фес е.

Натаманят ли ми го,

няма кой да скочи

към вдигнатата летва в облаците.

Не искам приземяване –

не съм им всеки:

хитрушко, любовчия и нервак...

Стоят, разперените длани

ме залюляват, а въжето

врата ми срязва.

Преди да се наситят,

ще падне  русокосата глава

и първият, докопал я,

ще иска

да се равняват другите

по него.

    ©Веселин Д. Делчев

  Във визуалния продукт “Дякон Левски” ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАРОД И НАЙ-БЛИЗКИЯ ДО НЕГО ВОДАЧ Е РАЗКЪСАНА. На всичко отгоре апологетът представя това разкъсване като вдъхновяващо ”следващото поколение революционери” . Какво вдъхновение може да има в това, че филмовият “Левски” е обезсилен, че вижда доскоро водените от самия него като нищожества, че напуска като дезертьор делото?! Как би се чувствал Бенковски, ако Левски му кажеше: “От тия нищо не става, заради тях сам побягнах да ми нахлузят по-скоро клупа на бесилото”?!

  Да приемем художествената идея, че Левски се предава сам, защото бил разбрал, че няма повече какво да стори. Само чрез смъртта той бил можел да “избяга от нищожността на собствения си народ”. Българският народ, българският зрител нищо не разбирал. Той е такова нищожество, че принуждава най-свидния си водач да бяга с радост към бесилото. Левски вече нямало какво друго да стори. И видите ли - цялата тази геройска постъпка “ще вдъхнови следващото поколение революционери? И която най-важното ще вдъхновява духовните лидери на една още несъществуваща,  държава в зародиш? ”. Какво вдъхновение може да има в това, че филмовият “Левски” е обезсилен, че вижда доскоро водените от самия него като нищожества, че напуска като дезертьор делото?!

“Сега ясно ли ви става защо Левски се предава сам. Къде да бяга? Невъзможно е да се избяга от нищожността на собствения ти народ. Няма как да освободиш несъбудения. Затова единствено смъртта може би ще даде нужния пример, или поне ще освободи от робската ни психика изначално свободния по дух Левски. Ние тези неща не ги разбираме, не искаме да ги знаем.Защото не желаем да сме свободни. 

Да се предадеш, когато нямаш повече какво да сториш, слабост ли е и проява на висш кураж? Възможно ли е българският зрител да успее да разтълкува саможертвата на Апостола като геройска постъпка, която ще вдъхнови следващото поколение революционери? И която най-важното ще вдъхновява духовните лидери на една още несъществуваща,  държава в зародиш? ”

  Стефан Галибов

  Във визуалния продукт “Дякон Левски” ВРЪЗКАТА МЕЖДУ НАРОД И НАЙ-БЛИЗКИЯ ДО НЕГО ВОДАЧ Е РАЗКЪСАНА. На всичко отгоре апологетът представя това разкъсване като вдъхновяващо ”следващото поколение революционери” . Какво вдъхновение може да има в това, че филмовият “Левски” е обезсилен, че вижда доскоро водените от самия него като нищожества, че напуска като дезертьор делото?! Как би се чувствал Бенковски, ако Левски му кажеше: “От тия нищо не става, заради тях сам побягнах да ми нахлузят по-скоро клупа на бесилото”?!

  Да приемем художествената идея, че Левски се предава сам, защото бил разбрал, че няма повече какво да стори. Само чрез смъртта той бил можел да “избяга от нищожността на собствения си народ”. Българският народ, българският зрител нищо не разбирал. Той е такова нищожество, че принуждава най-свидния си водач да бяга с радост към бесилото. Левски вече нямало какво друго да стори. И видите ли - цялата тази геройска постъпка “ще вдъхнови следващото поколение революционери? И която най-важното ще вдъхновява духовните лидери на една още несъществуваща,  държава в зародиш? ”. Какво вдъхновение може да има в това, че филмовият “Левски” е обезсилен, че вижда доскоро водените от самия него като нищожества, че напуска като дезертьор делото?!

“Сега ясно ли ви става защо Левски се предава сам. Къде да бяга? Невъзможно е да се избяга от нищожността на собствения ти народ. Няма как да освободиш несъбудения. Затова единствено смъртта може би ще даде нужния пример, или поне ще освободи от робската ни психика изначално свободния по дух Левски. Ние тези неща не ги разбираме, не искаме да ги знаем.Защото не желаем да сме свободни. 

Да се предадеш, когато нямаш повече какво да сториш, слабост ли е и проява на висш кураж? Възможно ли е българският зрител да успее да разтълкува саможертвата на Апостола като геройска постъпка, която ще вдъхнови следващото поколение революционери? И която най-важното ще вдъхновява духовните лидери на една още несъществуваща,  държава в зародиш? ”

  Стефан Галибов

Във филмите за Дякона

ще има акробатика, каскади.

Ще има ругатни и врякане,

преследвания, даскалици и помади ...

Във филмите за Дякона

той ще минава през стените.

Ще се раздират жабите от крякане,

хайверът ще се люшка по вълните.

Ще ни прекарат жадни по река,

в усти с вълшебните близалки.

Ще ни заклева нечия ръка:

“Тоз, който не хареса, ще е жалък!”

Ще включат в рейтинг филмите за Дякона

и в сметки да се връща милион на банка.

Все някога, Апостоле, все някога

ще хвърлиш гроба си като на фитнес от лежанка.

  ©Веселин Делчев

Във филмите за Дякона

ще има акробатика, каскади.

Ще има ругатни и врякане,

преследвания, даскалици и помади ...

Във филмите за Дякона

той ще минава през стените.

Ще се раздират жабите от крякане,

хайверът ще се люшка по вълните.

Ще ни прекарат жадни по река,

в усти с вълшебните близалки.

Ще ни заклева нечия ръка:

“Тоз, който не хареса, ще е жалък!”

Ще включат в рейтинг филмите за Дякона

и в сметки да се връща милион на банка.

Все някога, Апостоле, все някога

ще хвърлиш гроба си като на фитнес от лежанка.

  ©Веселин Делчев

     Преди няколко дни в предаване на г-н Диков известна свръхчервена журналистка беше засегната от забележката, че Сергей Станишев не е печелил избори. Дамата попита какво значи "не е печелил" и  веднага напомни премиерстванията на любимия и лидер. Стана ясно кое е по-важно за нея -
техните да са на власт, без оглед в тройна ли, N-торна ли коалиция; въпреки обезличаващата стихия на политическите компромиси; какво като електорално БСП се проваля ...
    Иначе, ако я питаш за властта на всяка цена, ще се изкара първа моралистка!
   Ех, Велислава, Велисава! -
   дърветата умират прави
   под собствената си слава.

Сега, когато се събуждаме по-рано

с евросъюзнически морков и тояга,

Апостоле, на вкамененото ти рамо

Бай Ганьо висва изтънелите дисаги.

И замирисват твоите натривки

на розово масло и лавандула,

а ние рипаме като шарани в мивка,

щастливи, че водата е над нулата.

Обръсва Ганьо темето, мустака,

но без ищах къдриците да пази -

без тях и с тях байганьовска Итака

обезсърчава мераклийските талази.

Дисагите за тържествата смъкмат.

Като икони в кръчма проверяваме мускалите.

Как съблазнителна е всяка мъка,

обнадеждила ни в провалите!

              © Веселин Делчев

                      „ Народе ????“

                                В. Левски

         Възседнаха ченгели многоточието.

Тефтерчето притисна всички страници.

Защо, Апостоле, не уточни въпросите?

Нима народът е неясно странен?

Писмата ти стоят недоизчетени

с цена за бизнесменски джоб.

Нагълтват кръчми плъпналите чети.

А теб те изповядва все един и същи поп.

Маслинките! Маслинките са хлъзгави,

понякога дори и пресолени.

Смущава котва на бесилков възел

роднински дрейфови сирени.

Извечният иконостас – Балкана,

удържа зъбери над твоя дом.

Револверът се вдига за покана.

Цевта затапва рушветчийски стон.

Народе, не завършвай с въпросителни,

написани дори от най-любимия.

Прокапва всеотдайна мнителнсот

и сигурно размива само римите.

                 ©  Веселин Делчев

Аз пренебрегнах толкова обятия,

готови да ме отведат по всяко време в Рая.

Отказани жени, през спомените бягате ...

Дали от страх не исках да ви опозная.

Не бях мъжът, готов, ако му падне,

макар сгрешеният адрес да бъде ненавиждан.

Аз дадох шанс на топлите ви длани

да не изтръпнат с еднократното „Довиждане !“.

Не беше трудно. Не, не беше трудно

срама си да свалим припряно с дрехите –

за нощната концесия на рудника

да ни завидят най-изтънчените грешници.

Не беше целомъдреност и въздържание.

Не беше от любови свръхнасита.

Размива се мъжът в старание

да бъде гвоздеят в обезлюдената възхита.

          © Веселин  Делчев